Спомени за кръжеца “Живо слово” и пренасянето на костите на поета Димчо Дебелянов в България

От Стефан Ханджиев

През един есенен следобед се разхождах след приключване на работния ми ден по улица “6-ти септември” и минавайки край оградата на прогимназията “Граф Игнатиев” видях обява на вратата за сказка. Прочетох обявата и разбрах, че актрисата от някогашните Петербургски Императорски театри Вера Василевна Пушкарьова ще говори за “художественото четене”. Погледнах часовника си. Оставаха малко минути до започване на сказката. След непродължително размисляне, да вляза или да продължа разходката си, бутнах притворената дворна врата и се отправих за класната стая, в която щеше да бъде сказката.

Стаята бе почти пълна, значи и други се интересували от “художественото четене”. На катедрата застана една представителна жена на средна възраст. Бодрият ѝ глас прозвуча приятно и веднага завладя публиката. Тя говори за това, каква голяма сила има живото слово и как хората общуват помежду си и оказват въздействие един на друг чрез него. Говори увлекателно и убедително, Тогава бях на 21 години и се интересувах от много неща на тоя свят. Изведнъж научих толкова много и интересни неща. След сказката тя съобщи, че е готова, ако има желаещи, да ги подготви да използуват правилно и полезно живото слово. Аз изявих желание и така станах ученик на Вера Василевна по художествено четене. Тя раздели учениците си по професии и интереси.

Имаше групи за актьори, педагози и оратори. Аз попаднах в групата з актьори, понеже заявих, че ме интересува театъра. Занятията се водеха в дома на Вера Василевна. След минаване курса за дишането, за поставяне на гласа, за техниката на говора и др., дойде времето за художествените занимания. Прекрасни, незабравими уроци!… Вера Василевна обясняваше всичко така картинно и живо, че ние се захласвахме. Тя не мереше времето на “урока” с часовник. След като минеше времето на урока, продължаваха разговори на разни теми за театъра, спомени за театрални събития. Ние учениците забравяхме понякога, че трябва да си отиваме.

За мене Вера Василевна откри един нов свят. Тя ме въведе в храма на мелпомена и ми показа и разтълкувах красотата и величието на това, което се извърва в него. Такава добрина не се забравя никога. Като завърши курса на преподаването Вера Василевна ни събра веднага и ни предложи да образуваме кръжец, който да наречем “Живо слово” и да продължиме да работиме  вече самостоятело и да покажем какво сме научили и какво можем, Обеща да ни помага. Ние приехме с радост нейното предложение. Така започна подготовката на нашите “полуоткрити събрания” на които ние с нейно съдействие и помощ подготвяхме “вечери” и ги изнасяхме пред малък кръг от слушатели- публика от наши близки поканени от нас да ни чуят и видят. Това продължи така няколко години.

Членове на кръжеца “Живо слово” тогава бяха: Невена Буюклиева, Надежда Костова (и двете начинаещи актриси в Нар. театър), Марина Караджова, Ана Бананова, Тодорка Арабаджиева- гимназиални учителки по литература, Борис Зографов, Николай Вранчев- литератори, д-р Иван Сливенски- юрист, по-късно дипломат, Стефан Ханджиев- чиновник, Евдокия Бозекова- студентка и Христина Аврамова, която по-късно постъпи като стажант-актриса в Нар. театър. Като членове на кръжеца през следните години влязоха и: Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Урина Тасева, Стефан Савов, Любен Саев, Константин Кисимов, Любомир Кабакчиев, Андрей Чапразов- тогава още млади, но вече проявени актьори.

През лятото на 1926 година във в. “Слово” в рубриката за литературни въпроси се появи една дописка от Дим. Шишманов за гроба на поета Димчо Дебелянов загинал на 2 октомври 1916 година край град Демир-Хисар. В дописката се изтъкваше, че още има хора, които помнят мястото, дето е погребан поета, но след години и хората ще изчезнат и всичко ще се забрави. А добре ще е ако бъде направено потребното, костите на поета да бъдат прикътани в родината му, докато това е все още възможно.
По това време членовете на кръжеца “Живо слово” се готвеха вече да излязат пред широката публика и да покажат своите възможности и разбирания за художественото четене, което тогава бе още почти непознато у нас. Наистина изтъкнати наши актьори като Сава Огнянов, Елена Снежина и др. бяха вече излизали пред публиката с декламиране на стихотворения, но това бяха лични прояви на единици.

Димчо Дебелянов

Между членовете на кръжеца се разискваше въпроса за програмите на вечерите, които предстоеше да бъдат изнасяни.
Мене ми хрумна да предложа да започнеме с Димчо Дебелянов, като използуваме десет годишнината от неговата смърт и да се отзовеме на призива към българската общественост да бъдат пренесени костите на Димчо Дебелянов в България.
Още на следващото събрание кръжецът предложи да посветиме първото наше излизане пред публика на поезията на Димчо Дебелянов, като обявихме, че даваме прихода от четенето за образуване “Фонд за пренасяне костите на Димчо Дебелянов в България”. Надявах се, че тоя почит ще получи отклик сред нашето общество. Въпросът бе разгледан от разни страни и предложението бе прието. Разпределихме материала и започнахме разучаването на текстовете. Работехме колективно, което значеше, изслушвахме се един-друг, предлагахме поправки и тълкуване и така докато стигнахме до едно приемливо за нас изпълнение.

През същото време влязохме във връзка с роднините на Димчо Дебелянов от които получихме съгласието да действуваме в тази насока, а също така и сведения за мястото на гроба. Оказа се, че братът на Димчо – Илия е присъствувал заедно с писателите- приятели на Димчо, Димитър Подвързачов и Георги Райчев, на погребението на Димчо и помнеха точно мястото на гроба в двора на църквата “Света Богородица” в град Демир-Хисар. Там са били погребани още трима български офицери. Гробът на Димчо Дебелянов бил вторият откъм южната стена на църквата.

Направихме постъпки чрез нашето м-во на Външните работи до гръцкото правителство, което разреши на четири души близки на Димчо Дебелянов да отидат до Демир-Хисар, да изкопаят костите и да ги пренесат в България. От деня на нашето решение да се захванем с работата по пренасяне костите на Димчо Дебелянов до деня на осъществяването на това дело изминаха няколко години. През тези години бе изнесена първата вечер посветена на поезията на Димчо Дебелянов в началото на м. октомври 1926 година. Резултатът бе неочаквано ободряващ за нас. Ние се страхувахме, че ще приказваме на празен салон или на почти празен, защото много малко хора знаеха какво представляваше кръжец, а освен това и поезията на Димчо Дебелянов бе в самото начало на своя възход.

“Димчо Дебелянов” от Дечко Узунов

За наша изненада салона “д-р Лонг” на ул. “Раковски” се оказа малък да побере всички желаещи в по-голямата си част младежи да слушат поезията на Димчо Дебелянов. Няколко дни след тази вечер при разбор на нашето изпълнение нашата учителка Вера Василевна Пушкарьова ни каза: “А заете ли кой заслужава най-добра похвала за вашата художествена вечер?” и сама отговори: “Вашата публика; такава една внимателно заслушана и отзивчива публика.” За мене стана ясно, че поезията на Димчо Дебелянов е позната и обичана от младежта. Последваха и други вечери посветени на поезията на Яворов, Петко Славейков, Пенчо Славейков, Асен Разцветников и много други наши и чужди поети и писатели. Ние събрахме повече пари отколкото бяха нужни само за пренасяне костите на Димчо Дебелянов. Замислихме да съберем пари и за направа на паметник. Но каква сума ще трябва да събереме? И ще можем ли ние с малките доходи от нашите художествени вечери да изпълниме всичко, което сме намислили?

Решихме да съберем и дарения. Най-важното бе кого от скулптурите да помолим да направи паметника? Бях видял паметника над гроба на П. Яворов в Софийските гробища. Той ми бе направил силно впечатление със своя замисъл и изразителност. Това ми даде смелост да предложа на нашия кръжец да помолим скулптура проф. Иван Лазаров да изработи и паметник за Димчо Дебелянов. Предложението ми бе прието. Обадихме се по телефона на проф. Ив. Лазаров и го помолихме да ни приеме за разговор във връзка със създаването на един паметник. Той ни определи среща. Една вечер отидохме у дома му, казахме му за какво сме дошли и зачакахме отговора му. Радост и облекчение ни даде неговият отговор. Той ни каза, че е поласкан от избора ни и с радост приема да изработи паметник на Димчо Дебелянов и е особено доволен, че му даваме пълна свобода при избора на идеята за паметник. Каза ни още, че за своя труд художник при създаване на паметника не иска възнаграждение. Ние да съберем сумата за закупуване на камъка (зелен айтоски камък), за транспортните разноски до София, за плащане труда на каменоделците и разходите по пренасяне и монтиране на паметника върху новия гроб, който по негово мнение трябваше да бъде в родното място на поета- град Копривщица. Всички тези разноски по негово предвиждане щяха да възлязат на около 70 000 лева. Ние бяхме събрали вече почти половината. Разчитахме до изработването на паметника да събереме цялата сума.

В профил с цилиндър вероятно е Иван Лазаров

Имахме вече разрешението от гръцкото правителство. През лятото на 1931 година от М-вото на войната ни отпуснаха една лека кола, която да ни закара до границата пру Кулата. Определен бе денят на заминаването и една заран рано групата от шест души пое пътя към Гърция. Участвуваха: братът на Димчо Дебелянов – Илия, писателите Димитър Подвързачов, Георги Райнов и Георги Михайлов – поет, превел поемите на Едгар По, Бодлер, Маларме и др. (приятели на Димчо), актрисата на Народния театър Невена Буюклиева- председател на кръжеца “Живо слово” и Стефан Ханджиев – секретар на кръжеца.

Гръцките гранични власти при Кулата са били своевременно уведомени за нас и преминаването на границата мина леко. Нашата лека кола с шофьора ѝ Георги Михайлов и Стефан Ханджиев останаха на българска територия да чакат завръщането на останалите членове от групата, които заминаха с едно гръцко такси до Демир-Хисар. Предвидено бе да се завърнат на другия ден вечерта, но това не стана. Непредвидени формалности наложили да пътуват и до Солун при управителя на областта. През тези два дни имах неочакваната възможност да бъда заедно с един чудноват за мене човек. Георги Михайлов почти непрекъснато през цялото време беше в едно особено приповдигнато състояние на духа. Декламираше ми свои стихотворения, почти всичките поеми от Едгар По, преведени от него, много стихотворения от Бодлер, Маларме и др. съвременни тогава западни поети.
Толкова много поезия не ми се беше случвало до тогава да слушам за толкова малко време. Поезията просто бликаше от него. Заедно с това той ми разказваше и свои спомени за Димчо Дебелянов, с когото бил в дружески отношения. От начина, по който разказваше за Димчо Дебелянов, почувствах, че му е бил не само скъп приятел, но го е ценял и като творец на нежна, съкровена поезия.

Членовете на нашата делегация се завърнаха на втория ден по обед и ни разказаха подробности по изкопаване на костите на Димчо Дебелянов. Намирането мястото на гроба минало много леко и успешно. Братът на Димчо и двамата му приятели, уточнили леко, без спорове за точното място на гроба. Разкопаването на гроба потвърдило това, което са запомнили и тримата от преди 15 години. Тленните останки се показали на обичайната дълбочина. Внимателно бил открит черепа, обвит от буйна и гъста коса, която била запазила напълно цвета си. Вторият белег установяващ, че това е черепа на Димчо са били двата зъба на горната му челюст, израстнали неправилно един върху друг, известно на всички, които са общували с Димчо. В тазната кост личала ясно дупката от смъртоносния куршум. Димчо Дебелянов е бил ранен в корема и е починал няколко часа след раняването. Други веществени доказателства са били: новите му ботуши, запазили свежестта си в сухата песъчлива земя на църковния двор. След като и тримата присъствували на погребението се уверили, че това са тленните останки на Димчо Дебелянов, поставили ги в малкото дъсчено ковчеже, което бяхме взели за целта от София. Един свещеник, който се намирал по това време в църквата, прочел на гръцки молитва и накрая завършил на български с думите “Бог да прости” и се отдалечил без да каже дума повече.
Нашата гранична застава бе уведомена по телефона от Демир-Хисар за тръгването на нашите хора и за часа на пристигането им при нас.

Набрахме цветя и всички свободни от служба чинове от заставата, както и други намиращи се на граничния пункт хора се строиха и посрещнаха нашата делегация и тленните останки на Димчо Дебелянов. От някъде дойдоха и няколко души музиканти с духови инструменти, които образуваха малък оркестър, който изсвири траурен марш и друга подходяща музика. Офицерът от заставата произнесе кратко съдържателно слово и с това първото тържество по посрещане костите на Димчо Дебелянов на българска земя завърши. Закрепихме малкия ковчег за автомобила, качихме се всички в него и под траурните звуци на малкия оркестър колата потегли.

Непрекъснато пътувахме и то с значителна скорост, защото искахме до вечерта да стигнем поне до Княжево. Замолихме граничния офицер да съобщи по телефона на комитета по посрещане костите, че в София ще бъдем на другия ден сутринта, за да може в следобедните часове колата с ковчежето да бъде в Копривщица, дето също бе предвидено подходящо посрещане. Комитетът бе работил добре, защото всичко мина гладко, както бе предвидено.
В деня на тръгването от Кулата замръкнахме в Дупница (сега Станке-Димитрово). Уморени и гладни влязохме в една кръчма да вечеряме. Шофьорчето отказа да се отдели от колата си и затова храна му занесохме там.
Когато след около един час излязохме от кръчмата и тръгнахме към колата, за да продължиме пътуването към София, площада бе почти пълен с хора, предимно ученички и ученици. Приближавайки се към колата минахме между шпалир от млади хора, които държаха букети цветя. Един младеж се обърна към нас с молба да разрешим да поставят своите цветя върху ковчежето с костите на любимия им поет Димчо Дебелянов.

Паметникът “Майка” на Иван Лазаров

Такова попътно траурно тържество, организирано така бързо и спонтанно не бе предвидено от нас. Най-старият измежду нас- Димитър Подвързачов каза възторжени думи за Димчо Дебелянов и за българската младеж. Цветята бяха отначало нареждани, а после изсипани върху ковчежето. Шофьорчето извади едно платнище, покри и върза добре цветята към ковчежето и така отрупани с цветя костите на Димчо Дебелянов потеглиха бавно от Дупница с тържествена, мълчалива почит. През целия път до Княжево дето стигнахме късно след полунощ, случилото се в Дупница бе предмет на оживени разговори. Шофьорчето с видима радост ни разказа как няколцина ученици се приближили към него и го запитали какво е това ковчеже и от къде иде. Той им разказал, че вози костите на поета Димчо Дебелянов изровени от досегашния му гроб в Гърция за родния му град Копривщица. Казал им още, че вози писатели и артисти, които знаели от по-рано де е мястото на гроба, изровили костите и ги прибрали в ковчежето. От начина по който ни разказваше личеше колко много се радва и гордее, че и той самият участвува в това дело.
Удивени бяхме от бързината, с която младите хора в Дупница бяха разпространили новината из малкия град и за по-малко от час набраха и донесоха толкова много цветя.

Бе минало полунощ, когато стигнахме в Княжево. Решихме да оставим ковчежето с костите на Димчо да пренощува в църквата. Намерихме попа, обяснихме му за какво го безпокоим посред нощ и той веднага ни поведе към църквата. Когато отидохме там, намерихме вратата вече отворена. Внесохме ковчежето вътре, сложихме го върху специална поставка, наредихме цветята, свещеникът прочете молитва, благодатихме му и продължихме пътя до София вече сами.

На другия ден преди обед стана тържественото посрещане на Димчовите тленни останки при Руски паметник, откъдето шествието продължи до Копривщица, дето след обед стана последното посрещане и погребението на Димчо.
В Копривщица посрещането и погребението бяха наистина тържествени и народни. Целият град и много гости от София и от други места взеха участие.Паметникът не бе още готов. След около три години той бе завършен, поставен и открит при подобаващо тържество на края на м. август 1934 година в двора на църквата “Света Богородица” в град Копривщица.
По признанието на много хора н.х. проф. Иван Лазаров създаде една от най-хубавите си творби – чакащата майка.
С това завърши започнатото през есента на 1926 година дело на Кръжеца “Живо слово” за увековечаване паметта на Димчо Дебелянов.

На една от страните на паметника се четат думите на Димчо:
“И с кротък унес чака тя да дойде нейното дете.”

Къща музей “Димчо Дебелянов” в Копривщица

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Share via
Copy link
Powered by Social Snap