Златю Бояджиев

“Вдъхновяваща” е може би най-точната дума,  която описва личността на Златю Бояджиев. Веднъж открил призвание в изкуството, той отказва да се раздели с него и намира начин да продължи да рисува, когато това изглежда невъзможно. 

Бояджиев е сред най-ярките представители на българската живопис. Ражда се  в село Брезово, Пловдивска област през 1903 година. Средното си образование завършва в търговската гимназия в Пловдив, за да удовлетвори желанието на баща си да стане счетоводител. 

Влечението към изкуството обаче се оказва по-силно и в града под тепетата се случва и нещо друго, по-съдбоносно за бъдещия художник. Златю посещава часове по вечерен акт в ателието по фирмопис на Гео Мирчев – “покровител на местните художествени сили”. В ателието се събирали да рисуват както и академично образовани художници, така и самоуки таланти. Именно там Златю Бояджиев се запознава с Давид Перец и Васил Бараков. Младежите веднага се сприятеляват и заедно решават да кандидатстват в Художествената Aкадемия в София . От този момент съдбите на тримат се преплитат, а резултатът е сформирането на легендарната група “Бараците”. 

След като завършва висшето училище през 1932 година, художникът работи в областта на портрета и пейзажа. Картините му от този първи период са детайлни и прецизни . Основната тематика е селският бит, а българинът почти винаги е в центъра на композицията. 

Произведенията му преплитат и няколко различни стилови и художествени похвати.Това се дължи от части на факта, че в началото на 40-те години на миналия век художникът заминава за Италия и се връща силно повлиян от европейското изкуство. 

Емблематична картина за този период е „Брезовски овчари”. Тя изобразява група овчари, които са седнали да починат и разговарят. На заден план се вижда дърво с оголени клони и отлитащи птици, които подсказват, че зимата наближава. Картината е толкова жива, че гледайки я, човек може почти да чуе блеянето на овцете и лая на каракачанката. Когато я рисува, художникът няма достатъчно средстава за да си закупи платна и използва плат от дюшека си. 

“Баташкото Клане” е сред последните картини от първия творчески период на художника. Тя интерпретира едно от най-трагичните събития в историята ни, по време на което са избити над 5 000 българи. Днес е считана за една от най-известните творби на художника. 

През 1951 Златю Бояджиев преживява тежък инсулт, след който цялата дясна половина от тялото му е парализирана. Ръката нарисувала едни от най-значимите произведения в българската живопис остава неподвижна. Този труден момент в живота на художника не слага край на творчеството му, а напротив. Няколко години са нужни на Бояджиев да подчини четката и с лявата си ръка. Така започва вторият период от творчеството му.

Във втория период той запазва интереса си към селския бит, но изразява нови страни на своето светоусещане. В картините му реалното започва да се приплита с приказното. Стотиците произведения, които създава през този период се отличават още с драматизъм, и ярки, експресивни цветове. Броя на фигурите в композициите се увеличава, а сюжетите стават по-богати и сложни.  

Златю Бояджиев е носител на почетното звание “Народен Художник”, което се присъжда на български граждини за изключителни и от особено значение заслуги за изкуството и културата. Освен че всичко това е вярно, на Златю Бояджиев можем да гледаме и като доказателство, за това колко сила има в човешката воля и желание (или по-скоро нужда) да твори. 

Автор: Ани Пунчева

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Share via
Copy link
Powered by Social Snap