Старият Сливен (част 1)

Сливен е български град в Южна България, намиращ се в полите на Източна Стара планина, отстоящ на около 100 км. от град Бургас (и Черно Море) и около 300 км. от столицата София. Градът има, както повечето български градове, богато минало, свързано с няколко исторически епохи – Античността, Средновековието, както и Възраждането. Градът наистина застава и изпъква на картата на  българските земи през периода XVIII – XIX в. Панаирен град с изключително развито занаятчийство и търговия, тук се дава началото на Индустриалната революция в българските земи, както и в цялата Османска империя. Повод за това е отварянето на първата текстилна фабрика от Добри Желязков през 1834 г. Освен това, Сливен е град, дал много възрожденци и борци за свобода на нашата родина (подобно на близкия град  – феномен Котел).  Видни сливналии от периода са хора като Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Георги Икономов, Сава Доброплодни, Добри Чинтулов и др. Освободен от руските войски през януари, 1878г. , Сливен продължава своя път към прогрес и европеизация, започнал през възрожденската епоха (през която са открити читалища, училища, църкви,  чаршии и др.)

 С вас ще разгледаме основните обекти на публично внимание, които са част от ежедневния живот на сливналии и до ден днешен. Ще започнем, разбира се, с главната улица „ Цар Освободител“. Тя свързва пазара с градската градина. До Освобождението, тука са се намирали сгради, свързани с  мюсюлманското население на града – медресе, джамия , теке. Самата улица се е казвала „Баш сокак“ (от тур. – Главната улица). След 1878, калната улица е застлана с чакъл, пясък и след това – с павета. Била е с тротоари, понеже не е била изцяло пешеходна (както е днес) и са минавали файтони, каруци и разбира се , макар и рядкост – автомобили. Интересен факт е, че по времето, когато България е била в близки отношения с Третия райх, подобно на част от столичния булевард „Евлоги и Христо Георгиев“, главната улицата на Сливен се е казвала „Адолф Хитлер“. Улицата е била и все още е обичайно  място за разходка на ученици, младежи, семейства и пенсионери.

Но как са си уговаряли срещите? Откъде сливналии са знаели колко е часът? Да, джобните и ръчните часовници навлизат постепенно, като  много други неща от европейския бит, но все пак, важна роля изиграва Градският часовник. Той се намира на около 100 метра от главната улица. Часовниковите кули са характерна гледка за българските градове през периода XVIII – XIX в. Старият градски часовник не прави изключение – построен е в началото на XIX в. на мястото на старо гробище. Мястото покрай часовника било познато като „Сахат мегдан“, а самият часовник се е наричал „Машатлък“ (от тур. – гробища). Часовникът отмервал времето  на всеки половин час с камбанен звън. След Освобождението,  часовникът бил модернизиран – били поставени четири циферблата, а на мястото на турския полумесец бил поставен ветропоказател. Освен времето, часовникът бил използван като място, където се обявявали радостни и тъжни вести за сливналии –  Съединението, Независимостта, победите и загубите във войните за национално обединение, посещението на княза /царя или на някой  министър и т.н.  Часовникът, поради своята височина, служил и за наблюдателница на пожарната команда. Пожарната команда на града  през края на XIX и началото на XX век се състояла от две ръчни помпи с бъчонки, впрегнати в конския впряг. През 30-те години на XX век, камбаната на старата часовникова кула  била преместена в новата сграда на общината.

Както при всички други български градове,  истинската европеизация за Сливен се отнася към последните години на XIX и началото на XX век. Неизменна част от новия „градски начин на живот“ са разходките. Това поражда нуждата от създаването на Градска градина през 1890 г. Самата градина е създадена върху стари турски гробища, на края на града. Прокарани били големи пешеходни алеи с дървени пейки, засадени били дървета и цветя, за които се грижели градинари. Имало и чешми, където гражданите да утолят своята жажда, Оформено било и изкуствено езеро (подобно на езерото Ариана в Борисовата градина, но далеч по – малко).  Самият парк бил ограден с каменна ограда, за да не влиза добитък – причината е, че по това време градината се е намирала в края на тогавашната градска част на Сливен. Към парка били изградени и спортни съоръжения – футболно игрище и колодрум. Понеже сливналии имали свои представители на първия пловдивски панаир през 1892г., те преместили павилиона в градската градина на Сливен през следващата 1893 г. Съвсем находчиво, павилионът бил превърнат в ледница за изстудяване на бира (новото любимо питие на гражданите). Самата Градска градина била отворена през топлите месеци – от май до октомври. Полицията (стражарите) следяла за реда – не се допускали лица в нетрезво състояние или с неприлично облекло. Било забранено разхождането на кучета и карането на велосипеди.  Децата трябвало да бъдат плътно до своите родители.

Но градските паркове, главните улици не са достатъчни за модерния европейски вид на един балкански град. Трябват и красиви, представителни сгради. Архитектурния шедьовър на град Сливен от царско време е сградата на Общината (Общинския дом), построена през 30-те години. Намираща се в началото на главната улица, близо до часовника и до общинския пазар, нейното място не е случайно. Тук преди Освобождението се е намирал турският конак. Но той бил оставен на произвола на съдбата и през 20-те години на XX век. бил вече полусрутена дървена постройка (използвана от търговци). Общинското управление взело решение да се построи триетажна, модерна сграда с административна и търговска функция. Проектът бил скъп за малката сливенска община, за това били наети местни архитекти. След 3 години строителство, сграда на общината била готова. По време на строежа на общината се случил и следният интересен куриоз: бай Васил Думанов – Думана, градски предприемач на изкопни работи за нови градски и обществени постройки, завършил изкопа на новия общински дом и отишъл да уреди сметките си с архитект Папанчев, който изразил задоволство от свършената работа, но опитал да направи голям отбив от уговорената сума. Думана се изсмял и казал: „С похвали и комплименти, господине, не се живее…“ След няколко дни, когато общинарите отивали на работа, с голяма изненада видели как 3-4 каруци изсипвали обратно товара си от пръст върху очертаните места на започналия вече строеж. Така Думана успял да получи желаната сума. Тук се намирала книжарницата на Стефан Димитров (бащата на поета  Радой Ралин), както и различни магазини, дрогерии, бръснарница, ателиета и разбира се, кръчмата „Тунела“. Част от сградата била поликлиника за известно време.  Самата община е коронясана с най – високата часовникова кула в България (53 м.), а часовникът е доставен от фирмата Сименс през 1939 г.

Източници – http://www.fund-sliven.org/

Фейсбук Група „Старият Сливен в албуми“

„Сливенски тайни – знайни и незнайни“ от Владимир Белов